Ян-Вернер Мюлер
Ян-Вернер Мюлер
По темата
Може ли Брюксел да спре путинизацията на Източна Европа - 20 юли
Ян-Вернер Мюлер е преподавател по политически науки в Принстънския университет (Princeton University) от 2005г. насам. През миналата година той написа в своя коментар за лондонския "Гардиън": "Първо Унгария, сега Румъния, а после може би и България - една след друга източноевропейски държави изглежда отстъпват от либералната демокрация и се плъзгат към това, което мнозина анализатори определят като "Путинизация".
В най-новото си есе той призовава за постоянен мониторинг за състояние на демокрацията и върховенство на закона във всички членки на ЕС и колективна реакция при особено тежките случаи, включително със санкции и дори изключване от съюза, защото "където спрат да работят либералната демокрация и върховенството на закона, там свършва и Европа". Най-новата му книга е "Оспорване на демокрацията: Политически идеи в Европа през ХХ век" (Contesting Democracy: Political Ideas in Twentieth-Century Europe).
Разговаряме с Ян-Вернер Мюлер за последните събития в България и Европа, за популизма и "гласа на улицата".
Миналото лято в коментар за британския вестник "Гардиън" повдигнахте въпроса "Готова ли е Европа за "мека диктатура" - предимно в някои от крехките демокрации в Източна Европа. В същата статия запитахте и "Дали Брюксел е в позиция да защитава европейските народи от техните правителства и, може би, дори от самите тях?" Имате ли днес отговори на тези въпроси?
- На едно по-общо равнище има доста силни либерално-демократични аргументи защо Брюксел трябва да се опита да защити либералните демокрации в страните членки. (Представил съм ги в есето си от февруари "Защита на демокрацията в ЕС. Брюксел и бъдещето на либералния ред").
Реалният проблем е повече свързан с практиката: кои политически и законови инструменти би могло основателно и ефективно да служат на тази цел? И Жозе Мануел Барозу, и германският външен министър Гидо Вестервеле напоследък признават, че ЕС не разполага с убедителен инструментариум за справяне с предизвикателства, които изглежда никой в Брюксел не е предвидил.
Стигнах до заключението, че ЕС трябва да създаде специална комисия, която да следи развитието на върховенството на закона и демокрацията в страните членки - нещо като аналог на Венецианската комисия на Съвета на Европа. Може да я наречете Копенхагенска комисия като напомняне за критериите за допускане в ЕС.
Тя трябва да може сама да проверява обстоятелствата (събирането на факти и липсата на експертиза са сериозен проблем за ЕС в момента) и да включи алармата на европейски ниво, ако установи сериозни заплахи за демокрацията и върховенството на закона. Тогава Европейската комисия би трябвало да спре субсидиите за инфраструктурни проекти, например, или да наложи значителни глоби. След това би трябвало да може да предприеме и други стъпки; освен това Съдът на Европейския съюз може да се намеси; страните членки може да одобрят някакви мерки в Европейския съвет.
Така че Копенхагенска комисия няма да замести други институции, способни да санкционират страните членки, но на първо място, когато стане дума за демокрацията, ще фокусира мисленето по този въпрос и ще облекчи проблема на Европа, която не може да задържи вниманието си дълго време. В момента, както знаете, в ЕС имаме единно политическо пространство, но няма обща европейска публична сфера, само откъслечно привличане на вниманието от европейските институции.
Смятате ли, че в ЕС е възможно да има народ, който да е готов да се откаже от част от свободите си в името на известна социална и икономическа сигурност? Това ли са изкушенията на "меката диктатура" и "путинизацията", за които говорите?
- Не смятам, че в момента има категорични доказателства, че мнозинството в която и да е страна иска да се движи в тази посока. Виждаме опити от отделни правителства да отслабят баланса между властите и контрола над управлението и специално опити да се контролират части от държавата, независимо какви са изборните резултати (Виктор Орбан в Унгария и донякъде Виктор Понта в Румъния).
Но имаме и много тревожните събития в Южна Европа, където съкращенията създадоха нещо като лаборатория за изпитания колко стрес можете да причините на една демокрация през ХХI век (спомнете си за възхода на фашистката партия в Гърция, за феномена Бепе Грило в Италия, за отцепническите изкушения в Испания). И все пак, не гледам на това като на някакво обществено и цялостно идеологическо оправдание за изтъргуване на либералната демокрация в името на повече сигурност: Орбан и Понта настояват, че са нормални демократи.
Доколко днешната ситуация е специфична? Някои анализатори опитаха да търсят паралели с 20-те и 30-те години на ХХ век?
- Внимавайте с историческите аналогии - един от големите проблеми на историческите науки е да ни предпазват от правенето на атрактивни исторически сравнения.
Не отричам, че ситуацията в Европа днес е сериозна и че определени политически играчи носят вина за това (все пак кризата не е природно бедствие, стоварило се от ясно небе). Но на континента нямаме големи авторитарни партии, няма големи идеологически врагове на либералната демокрация както е било през 20-те и 30-те години (мислете не само за фашизма, но и за авторитарния корпоративизъм на Антонио Салазар в Португалия, който за много хора в Европа е бил изключително привлекателен).
Така че не смятам, че мисленето за 20-те и 30-те години ни помага много за формирането на добра политическа преценка за настоящето.
Колко голяма е опасността олигархията в Централна и Източна Европа да контролира по-голямата част от държавата и обществото - политиката, партиите, администрацията, местната власт, правосъдието, икономиката, медиите? А как ще коментирате опасността от популизъм, понякога раздухван от същата тази олигархия?
- Две важни неща. В много страни, не само в Централна и Източна Европа - европейците започват да се чувстват лишени от власт и възможност да управляват, както и че демокрациите им систематично са използвани за обогатяване на определена политическа класа (помислете отново за събитията в Гърция, Италия, Испания). Това е опасно, защото докато всеки трябва да има абсолютното право да критикува политическата класа в определена страна, той не бива да идентифицира самите либерално-демократични институции с тази класа.
Ето на това място се появява популизмът, който остава погрешно разбран и недостатъчно обяснен феномен. Смятам за грешно да се мисли, че всеки критик на политическата класа е популист, защото както казах вече, понякога наистина има какво да се критикува.
Погрешно е също така да се мисли за популизма като за нещо, обявяващо се срещу представителното управление - обикновено, популистите не искат една последователно прилагана пряка демокрация. Те просто си мислят, че хората имат нужда от различни, автентични представители. Истински популистки ход е да кажеш, че народът веднъж и завинаги може да бъде представляван само от определени хора и партии (като "Фидес в Унгария") и че всяка опозиция срещу тях е изначално нелегитимна.
Протестите в България засега съдържат и доста популистки дневен ред, с което донякъде приличат на движение "Окупирай всичко". Защо "Окупирай Уолстрийт" в САЩ не успя да съзрее до силна политическа кауза или дори да се превърне в партия?
- В значителна степен това не беше и тяхната цел. В "Окупирай..." имаше силно анархистично течение и те наистина не се интересуваха от създаването на традиционни организации за прокарване на определени каузи.
Но това не означава, че движението е било без значение. Доколко мога да твърдя, отдавна не е имало достатъчно открит и агресивен разговор за неравенството в САЩ, какъвто имаше преди последните избори. Освен това много по-открито се говори за явления като олигархията.
"Окупирай..." остави важни следи в американската политическа култура.
Традиционните политически партии се раждат като представители и защитници на определени групи - обществени, икономически, регионални, етнически... Обикновено, те имат програма и се борят да привлекат към нея последователи извън основното си ядро. В България поне през последните 12 години имахме силни и бързо изтляващи партии, родени по обратния начин - като чист PR проект на тясна група хора, усилено "продаван" на обществото и то най-често с лицето на един конкретен лидер. Какво ви казва това за българското общество?
- Партиите отслабват навсякъде в Европа и на много места са най-малко уважаваните, или по-скоро най-мразените, политически институции (много по-непопулярни от ЕС, например). Така че Централна и Източна Европа не е изключение.
Но има опасност от популизъм, както споменах: една личност или псевдо-партия реално да започне да претендира, че те и единствено те могат да представляват народа (в известен смисъл както го направи Уго Чавес във Венецуела или дори както за известно време правеше Индира Ганди в Индия). Този тип популизъм е по-разпространен в Централна и Източна Европа, защото заради огромните трудности и страдания от последните 20 години, хората са по-предразположени да вярват в един велик спасител и - по очевидни причини - традиционните партии са по-слабо вкоренени.
Днес протестиращи по улиците на България говорят за "консултативна демокрация", за неща, които са чули да се случват в Исландия или Швейцария. И никой не говори (а може би и не знаят), че компартията в Китай обича да флиртува с концепцията за "консултативна демокрация". Какво е това - отново някакъв търсене на трети път?
- Не смятам, че подобно търсене е някакво по-общо явление, или че по някакъв начин Китай и Швейцария могат да бъдат сравнявани, само защото някой там използва едни и същи думи.
Експериментът в Исландия е важен, защото е вероятно технологиите да променят начина на участие в политиката. Освен това Исландия е единственото място, където бяха опровергани и политическата класа, и знанието на специалистите - и нищо ужасяващо не се случи, напротив.
Казвам го отново - не вярвам, че трябва да извличаме някакви универсални изводи от това. Просто отхвърлям тезата, че всички днешни политически експерименти могат да бъдат смятани за създаващи проблеми и нечестни начини за търсене на някакъв недемократичен или нелиберален трети път от миналото.
